В САЩ месец юни е национален месец на наследството на карибските американци - National Caribbean American Heritage Month. На него посвещаваме следващото събитие от нашите "Вечери на американската поезия". Поетесата и преводач Ангелина Василева ще представи съвременни американски поети от Карибите и свои преводи на стихотворения. Заповядайте на 23 юни от 18:00 ч.! Целият материал, подготвен от Ангелина Василева за поетите от Карибите, както и преводи на стихотворения вижте тук:

Карибите – мечтана ваканционна дестинация с безоблачно вечно лято, безкрайни бели плажове, безбрежно синьо море, и, разбира се, песните на Израел Камикавиво’оле, известен като Буда или просто IZ. Роден е в Хонолулу през 1959 г. Родителите му работят в нощен бар и той расте, потопен в ритмите на хавайската музика. Започва да свири и да пее в група с брат си братовчед си на 11 години. Оставя прекрасни изпълнения с хавайската си китара укулеле на свои песни и нови версии на известни певци. Една най-популярните му авторски песни е „Бял пясъчен плаж в Хавай“. Непретенциозен разказ за романтичен сън, тя е и покана, на която не можеш да устоиш, без да поискаш и ти да прекараш там поне един дълъг слънчев ден, а през нощта океанът да те люлее и звукът му да успокоява неспокойната ти душа... И, разбира се, да има някой,  с когото да споделиш всичко това на белия пясъчен плаж на Хавай. 
*******
Карибите - екзотичен регион от 700 острова в едноименното море,  кръстено на древен народ, населявал островната група Малките Антили много преди Христофор Колумб да забие кастилското знаме на случайно изпречило се пред погледа на един от моряците му кътче обетована земя на Бахамските острови и последвалото нашествие  на испанските, холандски, френски и английски колонизатори. Днес на Карибите се намират 28 държави от които 13 независими с общ брой на населението около 44 милиона души от три различни раси – почти претопени местни монголоиди, африканци и европейци. Официалните езици са шест –  испански, холандски, френски, английски, папиаменто и хаитянски креолски. 
Поради близостта със Северна Америка миграцията на населението от Карибите по посока на САЩ е с история над 200 години. През 2005 г. конгресмен Барбара Лий, афроамериканка с корени от Гвинея Бисау и Сиера Леоне спонсорира инициатива за признаване значението на карибските народи за историята и културата на САЩ. На 6 юни 2006 г. президентът Джордж Буш издава прокламация, с която определя юни за месец на карибскоамериканското наследство.
Но уникалната хибридна култура на Карибите се е интегрирала в американската още през 60-те години на ХХ век предимно чрез музиката. Най-значимият ѝ посланик е реге иконата Боб Марли – певец, китарист, общественик и автор на песни. Роден в селцето Найн майлс в Ямайка през 1945 г., той е син на певицата и писателка Седела Малколм, потомка на роби от Гана, и 41 години по-възрастен от нея английски офицер, надзирател в плантация, който под натиска на семейството си много рядко вижда сина си и умира когато той е едва на 10. По това време майка му се преместват в Кингстън при новия си партньор, който е баща на Невил Ливингстън, приятел на Боб от Найн майлс. Момчетата се потопяват в музикалния живот в големия град и скоро заедно с Питър Тош стават основното трио на реге формацията The Wailers.  Боб Марли записва първите си четири песни в студио през 1962 г. когато Ямайка извоюва своята независимост след 3 века английска колонизация. Две от тях в стил ска Do You Still Love Me и One Cup of Coffee остават сред малкия брой негови песни за любовта, докато в Judge Not проличава интересът му към морала и неговите по-късни размисли за човешкия дух и личните му взаимоотношения с висшите сили.  Навярно една от най-сладките му и обичани от феновете песни за любовта е непретенциозната A La La La La Lal /Sweat Song/. Но заглавия като No Woman No Cry и One Love са подвеждащи. Те не са любовни обяснения, а песни за надеждата.  Разкъсван между корените си, Боб Марли разказва  за болката от расовото и социално неравенство в хитове като Buffalo Soldier, I Shot the Sheriff и War. И винаги може да накара света да изглежда по-слънчево и добро място с Don’t Worry, Be Happy
*******
През 1973 г. поети, музиканти и драматурзи от Пуерто Рико започват да се събират в апартамента на писателя и поет Мигел Алгарин в East Village, New York. Много скоро това кътче за споделяне наживо на поезия, авангардни танци и пиеси става известен като Nuyorican Poets Cafe. Nuyorican е наименованието на пуерториканците, живеещи в Ню Йорк. Две години по-късно дейността на поетичния салон се разраства толкова много, че Алгарин наема ирландски пъб. През 1981 г. неправителствената организация Nuyorican Poets Cafe закупува цялата жилищна сграда, която се превръща в емблематичен център на градската латиноамериканска и афроамериканска култура. Там традиционно се организират poetic slams /турнири  по четене и писане на поезия на живо/, провеждат се джаз и хип хоп концерти, представят се художествени инсталации и се поставят нови пиеси. 
Сред основателите на Nuyorican Poets Cafe е поетесата Сандра Мария Естевес, родена през 1948 г. в Бронкс, Ню Йорк. Корените ѝ са от Доменикана и Пуерто Рико. Нейните стихове са свързани с теми като социална справедливост, опазване на околната среда и персонална трансформация
тъкачката на одеала
тъкачке,                                                                                                                                                   
изтъчи ни песен от много нишки
изтъчи ни червено от огън и кръв                                                                                                                     
с вкус на сладка слива                                                                                                                                     
лутащо се в спомените на умрелите                                                                                                   
следващо миризмата на ранените                                                                                                   
гръбнаците ни кървят от болка
изтъчи ни червено от страст                                                                                                                         
която бие крила в димен облак                                                                                                 
и кара дробовете ни да се раздвижат.
изтъчи ни песен                                                                                                                                         
от жълто и златно и самия живот                                                                                                               
която осветява път през пущинак                                                                                                   
  изгорени от болка                                                                                                                                 
остарели от постоянни обвинения                                                                                                       
с подути пръсти, мазоли и опадала коса
втъчи ни във великия магнитен център                                                                                                                                       
пъхни пръсти в топазените каньони                                                                                                                 
една самотна мрежа проблясва като светкавица                                                         
палецът ти опипва утробата ми,                                                                                                     
поставя сладък цветен прашец                                                                                                 
в постоянно универсално очакване
изтъчи ни песен от червено и жълто                                                                                                                                     
и кафяво                                                                                                                                             
която държи морето и небето в кожата си                                                                                                   
и държи птицата и планината в гласа си,                                                                                       
която гради над гробовете ни дом                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           
 на неспредливост страх потисничество злоупотреба и позор                                                   
и върху тези укрепления на силата единство и посока.
Изтъчи ни песен                                                                                                                                               
която да ни държи                                                                                                                                                                     
 когато вътърът е толкова студен че децата ни вият                                                   
потопени в яростния лед                                                                                                             
песен чиста и сурова                                                                                                                                  
в очите на нашето дете войн                                                                                                                                                                                                 
и ни храни с лунен бриз                                                                                                                             
с ритми преливащи през пространствата на съществуването,                                   
черно, което държи движението на вечността
изтъчи ни песен която да пеят телата ни
изтъчи ни песен с много нишки които да танцуват                                                     
с цветовете на народа ни                                                                             
покрий с топлината на мира.
***** 
Родената в източен Харлем афро-пуерториканка Марта Морено Вега е основателка и дълги години директор на Карибския културен интститут  на африканската диаспора. Тя е световно известен учен, продуцент, активист, образовател, автор и жрица от Йоруба, Западна Нигерия. Ще прочета едно нейно стихотворение, дало заглавие на книгата ѝ „Когато духовете танцуват мамбо“. В него тя разказва за уникалния принос на африканските роби за развитието на съвременната американска  музика и танци.
Когато духовете танцуват мамбо                                                 
Елега отваря пътищата                                                                                                 
карнавални цветове се въртят в кръг                                                           
предците викат имената ни                                                                                       
чрез барабани които говорят                                                                               
смесвайки култури в ритми на                                                                   
испански светци и африкански роби. 
Стихотворенето е доста дълго и в него се споменават непознати за мен никарагуански светци и места, но ето какво казва потесата за духа на предците си: той идва,  за да танцува черната култура на съпротива, учейки на ценности и етика за разрешаване на конфликти и защита от колониализъм. Тези предци пристигнали на бреговете на Америка само с голите си тела, без книги, без свещени дървени статуи, без снимки на любимите хора у дома, единствено с познание, съхранено в ума и тялото на спомените им. Носели религията си, за да я споделят със света и да посадят семена живот, който да порастне по-голям и по-велик от оковите, които не им позволявали да танцуват на Златниия бряг, където само барабанът говори езика на бата, абакуа, арара и конго румба, давайки живот на самба, превръщайки се в майка на рап, хип хоп, джаз, блус, реге и рок.
**********
Камау Братуейт, роден в Барбадос /1930 – 2020/ е считан за един от големите представители на карибския поетичен канон и изследовател на черната култура в Африка и сред африкнската диаспора. Бил е преподавател по сравнителна литература в Нюйоркския университет. През 2006 г. получава наградата Грифин за поезия за стихосбирката Born To Slow Horses /Роден да обяздва коне/. Преведох едно негово стихотворение, което ме привлече с носталгията му по морето.
Юг
Днес си спомням отново                                                                     
светлите плажове на островите:                                                               
синя мъгла от океана                                                                                           
се спуска над рибарските къщи.                                                                   
Край тези брегове аз съм роден:                                                                             
звукът на морето влизаше през прозореца ми,                                               
животът се надигаше и нахлуваше в дробовете ми                                                                                   
със силата на бурната земя.
Пътувам оттогава: отдалечавах се от островите,                                 
бях в най-каменните градове, вървях в земи на север                                 
сред ужасна киша и градушка,                                                                                   
прекосих безброй безсолни савани и дойдох                                                   
до тази къща във гората където ме потискат сенките                                           
и единствена вода са дъждът и реката с хладен вкус.
Ние, родените от океана, не търсим никога утеха във реките,                           
те текат като копнежа ни,                                                                             
укоряват ни за липсата на усилие и цел,                                                   
доказват, че стремежът ни на тях се основава.                                               
И ние негодуваме срещу мъдростта им, свободата:                                   
минават покрай нас  докато ние се измъчваме,                                       
очакваме и гледаме как те се спускат хитро към морето.
******* 
Карибите имат двама носители на Нобел за литература. Единият от тях е поетът Дерек Уолкот, роден през 1930 г. в Кастриис, Сейнт Лусия. Починал в Грос Айлет, също в Сейнт Лусия през 2017. Известен поет и драматург, той работил като журналист, литературен критик и преподавател в Сейнт Лусия, Гренада и Тринидад, а от 1981 до 2007 година преподавал литература и творческо писане в Бостънския университет.
Публикува първото си стихотворение на 14 г. в местен вестник, на 19 г- взема назаем 200 долара от майка си, за да издаде първата си книга 25 стихотворения, която продава сам на улицата. През 1962 г. излиза стихосбирката му „В една зелена нощ“, която привлича межднародно внимание с прекрасните описания на красотта на Карибите и  тяхната колониална и постколониална история. Най-значителното му произведение е поемата „Омирос“ /1990/
През 1992  Кралската шведска академия му присъжда наградата за неговия „силен регионален глас, който надхвърля своята актуална локалност, чрез дълбочината и широчината на поетичия си резонанс и глобално човешко значение“.
Следващите три стихотворения са в превод на изключителноо талантливата преводачка Христина Керанова, която живее в Пловдив:
Любов след любовта
Ще дойде време                                                                                                               
когато с възторг                                                                                                                     
ще поздравиш себе си, застанал                                                                                     
пред собствената си врата, пред твойто огледало                                                                 
и усмивки за добре дошъл двамата ще размените,
и  ще му кажеш: Сядай тук. Хапни си.                                                                           
Отново ще обикнеш странника, който беше твоето аз.                                                 
Дай му вино. Дай му хляб. Дай му пак сърцето си,                                                                   
 на странника, който те обича                                                                                                     
цял живот, който ти заради друг                                                                                   
изостави, който те знае наизуст.                                                                                     
Свали любовните писма от лавицата,
снимките, отчаяните посланиия,                                                                                   
отлепи образа си от огледалото.                                                                                       
И сядай. Празнувай живота си. 
Архипелази
В края на това изречение ще плисне дъжд.                                                                       
На крайчеца на дъжда, платно.                                                                                       
Бавно, платното ще изгуби от поглед островите;                                                           
в мъгла ще потъне вярата в пристанищата                                                                             
на една раса.   
Десетгодишната война приключи.                                                                                     
Косата на Хелън, сив облак.                                                                                           
Троя, бяло пепелище                                                                                                       
край дъжделиво море.                                                                                                 
Дъждец опънат като струните на арфа.                                                                             
Мъж с мътен взор улавя дъжда                                                                                   
и изтръгва първия стих на Одисея.
*  *  *
Зрялото лято се протяга и прозява в мен като котка.                                               
Дърветата са с прах по устните, колите се разтапят                                                             
в пещта му. Жегата зашеметява кучетата. Сградата на Капитолия е пребоядисана в розово, металната ограда                                                                                           
около Уудфорд Скуеър е с цвета на ръждясала кръв.                                                   
Каса Росада, аржентински ритъм,                                                                                 
се носи от балкона. Еднообразни, пепеляви храсти                                                             
четкат мокрите облаци изографисани като ястреби                                                       
над китайските бакалии. Алеи катоо фурни задушават.                                         
В Белмонт тъжни шивачки се взират над стари шевни машини                                                 
и снаждат безшевно юни за юли.                                                                                           
И чакаш лятната мълния както въоръженият страж                                                             
с досада очаква да щракне пушка.                                                                         
Но аз попивам праха му, баналността му,                                                                               
вярата, която изпълва изгнаните с ужас,                                                               
здрачните хълмове с прашните оранжеви светлинки,                                                   
даже смърдящото пристанище с фара,                                                                           
който се върти като на полицейска кола. А ужасът е местен.                                               
Като похотливия дъх на магнолия.                                                                                       
Цяла нощ кучетата на революцията вият на вълк.                                                                 
Луната свети като изгубено копче.                                                                                 
Жълтите натриеви светлини на кея светват.                                                         
По улиците чинии дрънчат зад притмнении прозорци.                                                 
Нощта е дружелюбна, а бъдещето жестоко навсякъде                                                 
като утрешното слънце. Разбирам                                                                               
сляпата любов на Борхес към Буенос Айрес,                                                           
чувството, че улиците на града набъбват в ръката му.
 
Следващите две стихотворения на Дерек Уолкот съм превела аз:
Бликър Стрийт, Лято
Лято за проза и лимони, за голота и вялост,                                                               
за вечното безделие на въображаемото завръщане,                                           
за редки флейти и боси крака, за августовската спалня                                         
с омотани чаршафи и неделната сол, ах цигулка!
 
Когато слепя частите на летния здрач, това е                                           
месец на улични акордеони и на пръскачките                                               
които вдигат праха, от мен бягащи малки сенки.
Това е музика, която отваря и затваря, Italia mia, на Bleecker,       
Чао, Антонио и водните викове на децата                                             
разкъсват розовото небе на потоци хартия;                                                     
това е здрач в ноздрите и миризма на вода                                                         
по мръсни улици, които водят до не вода,                                                         
и струпване на острови и лимони в ума.
Ето я  Хъдсън, като пламналото море.                                                                   
Бих те съблякъл в летните жеги,                                                                       
ще се смея и ще суша твоето влажно тяло, ако дойдеш.
 
Бликър срийт . Улица с много барове в Манхатън, символ на бохемския живот
 
Далечен вик от Афрка
Вятърът разрошва кафявата кожа                                                                             
на Африка. Кикую*, бързи като мухи,                                                                 
се спускат по кръвните пътища на равнината.                                                           
Трупове са разпръснати из рая.                                                               
Само червеят, полковник на мършата, вика:                                                   
 „Не хабете състраданието си към отделните мъртви!“                 
Статистиката оправдава и учените схващат                                       
основните елементи на колониалната политика.                                                           
Какво означава това за бялото дете в леглото?                             
Диваци, ненужни като евреите?                                                             
Разбъркан от биячите, дългият бяг се разбива                                                                     
в бял прах от ибиси, чиито викове                                                                           
задвижват от зората на цивилизацията                                                 
пресъхналата река и гъмжащата от животни равнина.                       
Насилието на звяр над звяр се приема                                                                     
за естествен закон, но изправеният човек                                                           
търси своята божественост като причинява болка.                           
Блуждаещи като разтревожени зверове, войните му                             
танцуват върху стегнатия труп на барабан,                                           
докато той все още нарича смелост онзи вроден страх                                                 
на безусловния мир, договорен от мъртвите.                                     
Отново жестоката необходимост изтрива ръцете си                                       
в салфетката на мръсна кауза, отново                                                       
загуба на състрадание, както с Испания,                                               
горилата се бори със супермена.                                                         
Аз, който съм отровен с кръвта и на двамата,                                               
накъде да се обърна, разделен до вена?                                                             
Аз, който съм проклел                                                                                   
пияния британски офицер, как да избера                                                   
между тази Африка и английския език, който обичам?                                     
Да предам и двамата или да върне онова, което те ми дават?                         
Как да се изправя пред това клане и да остана  безразличен?               
Как мога да се отвърна от Африка и да живея?
* кикую – най-голямата етническа група в Кения
 
************* 
Поет, актьор, редактор, критик и музикант, Куами Доуз e един от най-разпознаваемите и обичани съвременни карибски поети. Роден  през 1962 г. в Гана, той израства в Ямайка. От 1992 до 2012 г. е почетен преподавател резидент в Университета на Южна Каролина професор по английски и директор на инициативата за поезия в Южна Каролина. понастоящем преподава английски в университета на Небраска-Линкълн и е главен редактор в списание Prairie Schooner. Носител е  на многобройни награди сред които Еми и  е редактор основател на Фондацията за книги с африканска поезия. През 2018 г. Кваме Доуз е назначен за канцлер на Академията на американските поети. Почетната длъжност е била заемана в миналото от такива изтъкнати имена в световната литертура като W.H. Одън, Джон Ашбъри, Елизабет Бишоп, Лусил Клифт и Марк Странд. Следващите стихотвореня на Куами Доуз са преведени от Христина Керанова:
 
Дете торнадо
Аз съм дете торнадо.                                                                                                                   
Като черна фуния се спускам и стъмвам деня ти:                                                       
в утробата си мятам всичко, и те вдигам с всичко твое,                                     
и те понасям незнайно накъде, а само да                                                     
поискам, мога и да те върна, уплшена и топла,                                               
сърце туптящо бясно като птичерано полетяло.
Защото съм дете торнадо.                                                                     
Стихиите ме разлюляват. Гръм като удари,                                           
утробата ми с тресе от спомена за спазмити                             
изтеглени до вой, когато майка ми навън ме тласна                                         
в тъмната торнадна нощ.
Аз съм дете торнадо                                                                                     
отдалеч ще ме познаеш, по косата луднала                                                 
която  да укротя не опитвам, а бандана нося                                                   
да заглуши шума на хаоса в плитките ми тежки                                         
като от кокосови нишки направени.
Защото съм дете торнадо                                                                               
родено във вихър от облаци; в самия им център пропаднал                             
се пръкнах. Любовите ми знаят как бурно се раздавам                                             
и треперят под камшика на гъвкавите ми бедра;                                             
ако пътя ми препречиш, риск поемаш, че светлината гълтам                         
щом гневът ми лумнал бясно ме завърта,                                             
а устремът ми боровете свежда и помита.
Защото съм дете торнадо.                                                                             
Щом духът ме обладае, хвърлям се във вакуума на страниците бели, полетели, и рисувам цветни вихри, дъга от много ми песни защото съм дете торнадо.
 
Почивка за кафе
Беше по Коледа,                                                                                           
трябваше да се надуят балоните,                                                                                 
и привечер седнахме заедно да надуваме                                                   
балони и да си разказваме вицове,                                                                         
а свежият въздух откъм хълмовете                                                                 
довя мисълта за кафе,                                                                                       
та предложих: „Да пийнем кафе,“                                                           
а той отвърна, „Да, кафе,                                                                             
добре,“ и се усмихна,                                                                               
тънките му пръсти вадеха                                                                       
балоните от найлоновите торбички                                                                     
и аз отидох да направя кафе,                                                                           
отнема няколко минути                                                                                                                 
но не знаех                                                                                                       
дали иска прясно мляко                                                                                       
или кондензирано,                                                                                                                                                           
и когато излязох вън                                                                                                           
да го попитам, той си беше отишъл,                                                                         
ей така на, за колкото                                                                                           
ми отне да реша,                                                                                               
прясно или кондензирано;                                                                                     
балоните едва докосваха                                                                             
изстиналия му скут.
 
Лилаво
На Акуа
Крачех и прокарах ръка по бухналите цветчета на лилава клонка; отдръпнах пръстите си,                                                                                 
изцапани с лилаво; доближих ги до носа си,
ментов мед, толкова агресивно приятен аромат –                                                     
дадох ти да помиришеш,                                                                                           
 дъще моя, а ти се отдръпна сякаш
ти подавах ръката си, пълна с оси,                                                                           
измами: „Помириши как въздухът                                                                             
се променя от лилавото и зеленото.“            
Ето какво ти обещавам:                                                                                   
Никога няма да ти дам шепа, пълна с оси,                                                             
само удивлението от лилавото и мириса на дъжда.